Вход Господен – Цветница

Няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат ( Марк. 13,2 ).

Връбница – това е празникът на тържественото влизане на Христа Спасителя в Иерусалим. Добрият християнин, който разбира Писанията, когато празнува тоя ден, преживява двуяки чуства – радостни и скръбни. Радостни за себе си, защото разбира и приема великото  изкупително дело на Идещия на волна смърт, заради нашето спасение. Скръбни пък затуй, защото знае, какви тежки присъди издава всемогъщият Бог за непоправимо престъпните и морално падналите общества и народи. Това и за нас ще стане ясно, ако си припомним, в случая, поучителните събития от Евангелската история.

По плът Христос произхождал от еврейския народ. Като Месия, Син Божий, Той трябвало да спаси преди всичко погиналите овци от Израилевия дом. Ала, въпреки всичките Му усилия – да изправи и възроди духовно тия хора, те останали непреклонни. Великите евреиски пророци предсказвали въплотяването на Христа, Сина Божия – като предвечно обещан Спасител. Но еврейските учени, първенци и управници не признали Неговата божествена мисия и не приели Неговия евангелски закон. Христос дълго време поучавал, благотворил и чудотворил за благото на Израилевите синове. Но видял тяхното крайно жестокосърдечие и нравствена поквара, тяхната непоправимост, в края на Своя земен живот Той с дълбока скръб в душата Си открил на Свойте апостоли Божията присъда върху тоя народ и неговата столица. В днешния  имено ден, когато влязал в Иерусалим като цар, Той признесъл страшната присъда за гибелта на Иерусалим и на еврийския народ.

Безспорно е, че тая присъда могла да бъде отменена. За такива случаи говори и Библейската история. Подобна присъда някога била произнесена и над великия град Ниневия. Но  отпосле тя била отменена. Защото Ниневийските граждани, подир проповедта на пророк Иона, се разкаяли и духовно възродили ( Ион. 3, 4 – 10 ), Ала нищо подобно не сторили иерусалимци, макар и Сам Христос, Син Божий, да им е проповядвал закона на любовта и правдата………..

На днешния ден Христос Спасител тържествено влязъл в Иерусалим. Изпълнило се предсказанието на пророк Захария. Преди векове още, той боговдъхновено видял това спасително за света събитие. В своя екстаз тогава той викал: “кажете на Сионовата дъщеря: ето твоят Цар иде при тебе, кротък и възседнал ослица и осле, рожба на подяремница.” (Мат. 21, 5 ). И днес, наистина, Христос, възседнал младо осле, влязъл царски в евреиската столица. Съпроводен бил от голямо множество народ. Радвали се чистите сърца, ликували простите души. Едни дрехите си постилали, други клончета зелени хвърляли по пътя, дето щял да мине великият Цар Спасител. Всички въсторжено пеели:”Осана Сину Давидову! Благословен е Идещият в името Господне,Цар Израилев (Лук. 12, 13 – 15 ).

Шествието стига до върха на Маслинената планина. Тя е близо до самия град. При първия завой от тоя връх се откривала една чудесна гледка към Иерусалим. Ярките лъчи на слънцето вълшебно играели по мраморните кули и позлатените кубета на храма. Едно море от ослепителен блясък обхващал града и карал човек да се захласва. Изгледът, наистина, бил великолепен и омайвал. Чужденци пътници често пъти тук спирали и възторжено се любували на тая чудна панорама. Йерусалим е бил гордост за евреите. Великолепният му храм по онова време се считал за едно от великите чудеса на света. Тук, при тая пленителна гледка, Иисус се нажалил. Наместо да се възхити от нея. Той, по думите на евангелиста, като видял величествения град, заплакал за него. Света скръб, свещени и божествени сълзи, които, уви, останали неразбрани, неоценени.

Христос отивал на доброволни мъки, за спасение на света. Очаквали Го присмех, подигравки, бичуване, позор и кръстна смърт. Всичко това Той добре знаел. Ала всичко то не било в състояние да извика ни една въздишка из гърдите Му, ни едно ропотание из устата Му, нито една сълза от очите Му. Но когато видял величествения град – пулса на Израиля, – вътрешната скръб надделяла на Неговия дух. Той не само се натъжил, но и с глас заплакал за града. Защото знаел неговата присъда: виждал жалката съдба на Своя народ, който не рачил да приеме закона на истината, на любовта и нраствената изправа.

С глас плачел Христос Господ, защото виждал вече неотменната страшна присъда върху един народ, който пръв бил призован към спасение, но отказал. За минута радостните песни и викове замлъкнали. И стоящите близко около Христа могли да чуят думите Му, които Той, в плача Си казал по адрес на града: да беше узнал и ти поне в този твой ден какво служи  за твоя мир! Но сега това е скрито от твоите очи.Тежки дни ще настанат за тебе; враговете ти ще те обиколят с окопи и ще те окръжат  и стените отвред; и ще съсипят тебе и децата ти в тебе, и няма да оставят в тебе камък на камък; понеже ти не узна времето, когато бе посетен (Лук.19,  42-44).

След това тържественото шествие продължило за в града. Радостните песни и викове пак екнали. Скръбното бъдеще било скрито от очите на ликуващите хора. В момента те се радвали повече за себе си и не могли  да преценят съдбоносната поквара на обществото, нито да проумеят страшната негова съдба.

Дори при пристигането на шествието до величествения храм, те продължавали, заедно с еврейските  деца, да пеят  осана Сину Давидову. И  Христос, въпреки протестите на лукавите книжници и фарисеи, удобрявал техната възторжена духовна радост.

Това ни разказва Евангелската история, за да се изтъкне ясно Божията присъда над юдейския народ. А библейската, както и общогражданската история свидетелствува, че такива присъди са произнасяни и върху други малки и големи – народи, вследствие на което някои от тях  съвършено са изчезнали от лицето на земята.

По – важно за нас е да си припомним, че всемогъщата ръка на  Промисъла е подписвала присъди от тоя род и за нашия народ. За това пък ни говори българската история. Преди векове нашият народ приел Христовия евангелски закон. Поставил го като ръководно начало в живота си, той бързо придобил високи нравствени цености и държавно могъщество. След време, обаче, той изменява на тия благи евангелски начала, вследствие на което тръгва към упадък и страдания. Знае се, че има две неизменни Божии присъди. Едната е, че вярата, правдата и нраствената чистота водят  народите към могъщество и благоденствие. Другата е,че безверието, безправието, насилието и моралната поквара водят народите към страдание и робство. Тая последната – два пъти вече е прилагана върху нашия народ. Втория път е бил по – дълголетен и по – мъчителен. Издигнал се до слава и могъщество, той в самозабравата си, допуснал микроба на разложението в своя организъм. Алчни властници и злъчни партиини страсти покрусили високите народни добродетели. Богомилите поразили вярата  и  родолюбието му. Адамитите  разнебитили морала и семейните основи. А всички изобщо развратили българския народ, унищожили неговата нраствена мощ; а заедно с това липсвала и опората за неговата физическа сила. Следователно, създали се причини да му се приложи втората  присъда – робство и страдание.

Подир пет столетия на изпитни и робуване българският народ отново придоби своята свобода  и независимост. Но той ги придоби по силата  на Христовия закон за братолюбие. За освобождение на българския народ се самопожертваха стотици хиляди православни руски синове. Защото те знаеха, че няма по – голяма любов от тая, да дадеш живота си за спасението на ближния си. Но ето че, след педесет годишно свободно и независимо съществуване, пак се подала тревога за съдбата на българският народ. И тревогата е основателна. Защото основите на народната свобода явно са се подкопали. Едва народът ни е оцелял в изпитните от външните несполуки за своето обединение, започват се съдбоносни вътрешни сътресения. И добрите българи – християни загрижено се питат: каква ли ще бъде новата Божия пприсъда за нашият многострадален народ?

А ръката на оскърбения Промисъл пише такава.За това ни говори гражданското и нраствено състояние на народа. То е безутешно. Един луд устрем към пропаст! Безумно пиянство, безумно партизанство, фанатично сектанство и стихийна морална поквара – това е положението сега.Законът на вярата и братолюбието се погазва. За основа на гражданското и политическо възпитание се слага омразата и мъста. Сърцата се преизпълват с егоизъм и престъпност, душите – с грехове. Добродетелта почна да се счита за беззаконие, а чесноста за порок. Вековният народен страж – Църквата Христова – се оскърбява и преследва: насърдчават се разните богохулни секти. Вековните огнища на вяра и родолюбие – манастирите – се затварят, имотите им безразборно се отнемат. С две ръце се подклажда огъня  на неправдата и низките страсти. Светоста в народната душа се осквернява, нраствената чистота се опозорява. Интелигентни хора се хвалят в печата, че са станали напредничави безверници и безнародници. Пагубната корупция прониква в всички народни институти и учреждения. Нраствените цености и духовното богатство на народа се погубва……..

Няма нужда да се пророкува, каква ще бъде присъдата над нашия народ. Ако това положение на живота не се подобри, тя е известна. Страдание – това ни предстои. Но да не бъде! Верните синове на Църквата Божия и на българския род трябва да сторят всичко възможно за отменение на присъдата. Преди всичко трябва да се прибегне усърдно към Бога. Неговата помощ и пощада  за народа да се измоли. Не е достатачно да се грижим за собственото си душеспасение. Трябва с усърдие и с общи усилия да работим за народното опомняне и спасение.

И тъй, ние припомнихме Божиите присъди. Някога Христос сторил това, със сълзи на очи, от върха на Маслинената планина. Израил не послушал гласа Му; не пожелал да се прибере под неговите криле. Поради това пилците на Израиля се пръснали, и домът му запустял. Но Божиите присъди са отменими.Това зависи от свободната воля на хората и народите.Зависи от тяхната нраствена изправа и духовна обнова. Зависи от потушаване на низките и престъпни страсти. Поради това Църквата  Христова, пак и пак ни призовава и убеждава да проявим  тая добра воля и да заживеем по закона Божий – с вяра, братолюбие и правдолюбие. Само с туй ще можем да отменим и най – страшната присъда. Прочее, нека се нравствено възродим, духовно обновим, та да опазим народните нравствени цености и свободи, да спасим собственото си духовно благо, да оцелеем и като самостоен народ . Амин.

........................................................................................................................................................