По–близо до храма Божий

Митрополит Кирил

През мрачната епоха на вековното робство българският народ живя близо до Божия храм и под неговата закрила. В църковен и нравствено-религиозен дух възпитава той своите деца. При настанали по-добри обстоятества, Църквата уреди в своите килии народни школи, в които просвети младите поколения в здравите християнски начала, разви и укрепи у тях здраво народностно съзнание. От тия поколения излязоха дейците за културно-националния възход на поробения народ, а с това едновремено и борците за неговите права  и свободи. Техните родолюбиви подвизи удивиха света. Резултататът от тия подвизи се знае: църковна, а след това и народно-държавна свобода и независимост Българският народ тръгна по пътя на културното, и национално издигане. Това беше последица от дейността на поколенията, които бяха възпитани близо до храма Божий.

Но скоро подир това, духът на отрицанието повея в нашата освободена родина. Започна той да работи против влиянието на Църквата при възпитанието на младежта. Отрицанието се засили. Оделиха училището от Църквата. Иззеха вероучението из системата на народното образование и престанаха да говорят за нраствено-религиозна просвета и възпитание. Цели поколения бяха просвещавани в дух на отрицание и безверие. Получилите такова образование възмажаха в груб егоизъм. Голяма част от тях презряха не само вяра, морал и човещина, но се отрекоха от отечеството и народността си. Още малко и страната щеше да бъде тласната в пропастта. Това пък бе последица от деиността на тия, които бяха възпитани далеч от храма Божий.

Напомняме тия два начина на възпитание и получените от тях резултати, за да се вземат о време сериозни мерки за правилно възпитание на сегашната подрастваща младеж, за възпитание, което да не спъва, а да помага за осъществяване на чистите родни идеали. Защото и сега, въпреки преживени морални и национални сътресения, все още не виждаме да се полагат достатъчно грижи, както от семейството, тъй и от училището, за нравствено и национално възпитание на децата. Ние имаме основание да искаме, щото това възпитание да се извършва по-близо до родната св. Църква, която е не само съкровищница на божествена благодат и истина, но и съкровищница на нраствени и национални ценности. От опит се знае вече, че възпитавани далече от Божия храм, у децата лесно се развиват лошите качества. С големите грижи да се просвети техният ум, не може да се разгони тъмнината в техните души. А душевната тъмнина често пъти затъмнява и умствената просвета. В крехката децка възраст, при душевна тъмнота и сърцата лесно загрубяват. Ние всички сме, едва ли не всекидневни свидетели, че младежи от двата пола, загрубели душевно и сърдечно, вместо утеха и радост, стават тежък и позорен кръст за своите родители и срам за народа си.

И семейството, и училището, и обществото имат повелителен дълг да направят възможното и да превземат загрубяването на детските души и сърца.

Доброто бъдеще на самите деца и на народа налага тоя дълг. А тоя дълг лесно може да се изпълни и злото да се превземе, като се приложи правилото: децата да се просвещават и възпитават по-близо до храма Божий в приятелство с Христа Спасителя.  Чрез своето Евангелие Той постояно съветва: оставете децата да дойдат при Мене, не ги спирайте, защото за такива е царството Божие. А да идват децата при Христа, това значи

да бъдат близо до Църквата Му. Желателно е, следователно, родителите и учителите да се вслушват и ръководят от тия благи съвети. Не само да пущат децата да отиват при Христа, но и сами да ги водят при Него, та чрез Божия храм, като ги приобщават с Неговия благ дух, да се облагородяват техните души.

Както за възрастните, тъй и за децата, храмът Божий е бил, е, и си остава най-благотворната школа. В тая школа само може да се придобие истинска мъдрост и човещина. Наистина, тук децата няма да научат колко милиони километри е далеч небето от земята, нито как се правят уреди за гръмотевици.

Затова пък тук се научава, колко далеч от Бога е морално падналият човек и по кой начин би могъл да се поправи и предпази от небесното правосъдие, което

за падналия може да се окаже най-страшната гръмотевица. Истина е и това, че

в храма Божий човек няма да научи, как се слиза в недрата на земята или как може да се спуща в бездните на морето, за да вади от там скъпоцености, но затова пък ще се научи как да се вглежда в дълбочините на собственото  си

сърце и душа, за да изважда от там чиста и скъпоцена любов към Бога и ближните и как с чисти и свети молитви към Бога  вечната неизчерпама рудница на скъпоценности може да се събира нетлено богатство. Вярно е още и това, че в храма Божий ученика няма да научи много езици и разни граматични правила. Но за това той тука ще се отучи от езика на лъжата, измамата и коварството. При това ще разбере езика на съвеста и дълга, ще се научи да разговаря с Бога на правдата и милостта. Следователно, за създаване на цялостен човек училищната просвета е благословена, но присъединена към нея и храмовата – тя става преблагословена. Велики човеци  на знанието и науката е създала училищната просвета, но още по-велики люде на светостта, човещината и добродетелта е създала школата на Христа Спасителя чрез храма Божий.

Желаната обнова, за която сега тъй много се говори,може да се създаде

само чрез близост до божествения Обновител. Тя ще бъде трайна, ако правим

усилия, щото младежта да се възпитава чрез благите норми на Христовото учение. Поради това нашите български деца трябва не само да се оставят свободно да отиват при великия Учител на любовта и човечността, но и да се приучават, па и дори и задължават за това, защото само от Него те ще могат да черпят необходимата им в живота благодатно-победна сила. Днешните деца утре ще станат възрасни. Техният жизнен път не винаги ще бъде постлан с цветя. Ще дойдат, може би, дни на злополуки, скърби и страдания. Сигорно е, че срещу тях завистта ще простре своите мрежи; омразата ще настрои своя нож, а злобата ще насочи своите отровни стрели. В такива тежки минути от где другаде те биха могли да вземат сили и да се борят успешно срещу тия бесове?

Ето защо, нашите деца  трябва да се просвещават и възпитават близо до храма Божий; близо до Христа Спасителя, да усвояват благостта на Неговия дух и да укрепват вярата и надеждата си в Бога. Защото само Той е изворът, от който се черпят нравствени сили и мъдрост за успешна борба с изпитите в живота. А щом придобият такива сили, възмажалите младежи няма да се отчаят, нито ще се озлобят; в най-тежките минути на живота си те победно ще се борят и надежно ще викат заедно с пророка: ще пребъдвам в дома Господен през всичките дни на живота си…. Господ е моята сила… в злочестен ден Той ще ме опази в Своя храм (Пс.26:4-5). С такива мощни сили на вярата и надеждата, близоста до храма Божий, българският народ препобеди страшни изпити и злополуки през пет вековното робство и опази своята народностна самобитност.

Залегнала в дълбините на детската душа, искрата на вярата, дори ако поради някакво печално стечение на обстоятелствата бъде загасена, един ден все пак може да послужи за котва да спаси човека от погибел. Действителността често пъти ни дава такива примери. Увлечени от духа на времето, мнозина младежи са изгубвали вярата си. В такова състояние някой от тях дълго са се скитали по кръстопътищата на покварата и престъпността. Пропиляли здравето си, похабили всичките си духовни цености, те не са могли вече нигде да намерят покой за своя безсмъртен дух. Изгубили смисъл на своето съществуване, отчаяни, те преди да посегнат на живота си, случаино, а може би и съзнателно, са влизали в храма Божий. Замислени тук, сякаш по чудо, в тяхната мисъл изведнъж се разкривало тяхното минало. Вглеждайки се в своето далечно, но мило детство, с неговата чиста и гореща вяра в Бога, у тях моментално е ставал прелом. Искрата на вярата изведнаж се разгаряла и чувство на упование, умиление и радост преизпълвало душата им. Това е било действие на невидимата десница Божия, която в последния момент ги спасява. Те излизали из храма Божий възродени, обновени и са започвали нов и по-честит живот.

Велика и благотворна сила е вярата. Такава сила е и молитвата. Голямо щастие е за ония възрастни хора, които са опазили в душата си своята детска чиста вяра, и които умеят да се молят с детска наивност. Защото, когато те изговарят с такава детска вяра своята молитва, тяхната душа усеща някакво приятно веене, трептенето на някакви криле, усеща някакво невидимо, но сладостно присъствие. А това е знак, че ангелите са я погледнали и са внесли в нея небесна радост. Това щастие на душата не може да се изрази с думи.

Такова щастие би трябвало да подготвим и за нашите деца чрез нраствено-религиозна просвета и възпитание близо до храма Божий. Ако искаме те да не станат образовани скитници по кръстопътищата на греха и престъпността; ако искаме те да не изпитат смъртния удар на безверието и ужасния мрак на отчаянието; ако искаме те да не станат тежък и позорен кръст за семейството и за народа ни, нека от малки ги направим приятели на Христа Господа. Нека ги просветим с Неговото божествено учение и да ги приобщим с Неговия благ дух. Нека ги утвърдим в увереноста, че те ще бъдат щасливи в земния си живот, ако,по вяра и сърдечна чистота,за винаги си останат деца пред Бога.

Да се възпитават и просвещават по тоя начин подрастващите поколения, това ще значи, по най-сигурния начин да се твори дълговечност на самобитността, свободата и доброчестината на българския народ.

........................................................................................................................................................